Skip to content

test2

-Добрине, време ти е да се задомиш вече. Не можеш ли избра девойка на сърце си? Леля му Неда го гледаше с плаха надежда. Останал рано сираче, бе единствената му роднина. След онзи пожар, който погуби родителите му. Неда го отгледа заедно с двамата си сина. Младен и Въльо. Идната седмица Добри навършваше двадесет и девет, а още не беше си харесал момиче. -Не ме мисли майчице! На сила хубост не става! Но, за да не се тревожиш повече, ще ти кажа- Намислил съм нещо. Скоро. Много скоро… „Ех.“ Въздъхна застаряващата жена. Той бе останал последен, макар и най-голям от тримата… … Добрин вървеше с лека стъпка през гората. Уж тръгна за по-напряко, а как се замота из тези гъсталаци… Нищо, ей сега ще излезе на пътя отново!… Тогава дочу шумотевица. Пресекливо пръхтене. В ляво от себе си. Може би на десетина метра. Прескочи храстите. Изведнъж се озова в друг свят. Отпреде му- омайна полянка. Излязла от приказка за горски феи. В дъното и расте огромен дъб. Колко ли столетия бе видял? До него ромоли извор. Една грозна яма на метри от дървото разваля картината. Като да е била скрита с начупени клони и нахвърляни върху тях листа. Сега нещо бе паднало вътре и напразно опитваше да излезе. Добрин приближи внимателно ръба и надникна вътре. Едър, сур елен с разклонени рога, оплели се в коренищата притихна в ямата. Следите от разровената пръст и калта по муцуната и рогата му, показваха напразните му опити да се измъкне. Беше прекрасно животно. Добрин му заговори тихо, успокоително. Животното сякаш разбра. Младия мъж се спусна по коренищата в ямата. Почувства хлад „дърпащ“ от стените. Бавно, за да не плаши повече елена, протегна ръка към него. Остави го за един дълъг миг да подуши дланта. Почувства студения, мокър нос в ръката си. Отново заговори тихо. Дали го разбра някак си или прие съдбата си, но елена замря кротко, оставяйки се на милостта на човека. Добрин разкъса коренищата оплели рогата. Елена не мръдваше. Сега дойде трудното. Почеса плешката все едно казваше „Потърпи още малко“ и приклекна под елена. Подхвана го и го вдигна на раменете си. После запъна крак в глинестата почва и напрегна мишци изтегляйки двамата по коренищата нагоре… Излязъл от ямата, видя че животното е наранено. Ако крака е счупен- нямаше да го бъде… Добре, че беше само изкълчена става. Намести я. Елена простена, но не мръдна. Все едно разбираше, че всичко, което човека прави е добро за него. Стрелата в напънатата тетива, която до преди малко следеше Добрин неотлъчно, се сведе надолу. Той сякаш почувствал невидимото движение, се извърна. Там в сянката, на границата на постоянния мрак на гората и скриващите се последни слънчеви лъчи една девойка облечена в дълга бяла риза го наблюдаваше. Добрин погали елена, помагайки му да стъпи на наранения крак. После махна на момичето и тръгна към нея. Не я позна. Не беше от село. Какво диреше в гората по мръкване? С всяка следваща крачка младия мъж пропадаше в магията на самодивата. Топлите и като на кошута очи го ласкаеха. Омайваше се от аромата разнасящ се от русата и коса. Миризма на люляк и планински билки. Усмихна му се. Краката на Добрин се подкосиха. Като в полусън видя, че момичето е босо. Сигурно и бе студено. Понечи да я загърне с горната си дреха, но тя като привидение се отдръпна. Той се примири с недостижимата и красота. Протегна ръка. -Добрин ми викат. Не бой се. Ако си се загубила, ще ти помогна… -Аз съм Дена. Добро сърце имаш… Благодаря ти, че помогна на Сабазий. Кимна към елена. -Имаш скрита сила Добрине. Не говоря за мишците. Никога до сега не съм срещала друг като теб. А съм видяла много… За добрини я ползвай! От сега ти се вричам като посестрима! Ако някога си в нужда- можеш да разчиташ на мен! Добрин гледаше осемнайсет годишното момиче и някак разбираше, че не говори празни приказки. Някаква мъдрост и сила струяха от нея. Като да е на сто, дори хиляда години… … Добрин вървеше като на сън, а на бузата му още гореше целувката на самодивата. Селото се виждаше в ниското пред него. Светещите прозорчета на къщите насочваха. Тогава пред него изникна катуна на калайджиите. Няколко каруци оформяха външните граници на бивака. В центъра имаше накладен буен огън. Чуваха се глъч и песни. Самоук виртуоз правеше невъзможни неща със стара цигулка. Едно момиче танцуваше на фона на огъня. Правеше диви скокове и пируети, а роклята и следваше вихъра на движенията. Добрин понечи да заобиколи, но разлаялите се кучета го издадоха. Няколко мъже тръгнаха към непознатия. Изпревари ги танцьорката. Задъхана, с поруменели бузи и страстен блясък в очите. Достигна младия мъж смеейки се. Като на игра се стрелна насреща му. Завъртя се вихрено, избягвайки го в последния момент. Спря се отново пред него и се взря в очите му. Смееше се. Добрин си даде сметка, че сигурно е пийнала. Никога не бе срещал у другиго такава дива радост от живота. Можа да я разгледа. Малка беше на години, но природата вече я бе надарила щедро. Корсета на роклята едва удържаше пълните гърди. Тялото макар и женствено, не беше тежко като на обездвижените градски жени, а пълно с енергия и живец! Косите и катранено черни, дълги и бляскави, бяха сплетени отстрани и прибрани в плитка удържаща гривата падаща по гърба и. Младата циганка тръпнеше нервно като расова кобила.

Съдържанието е защитено и е обект на авторски права!
error: Съдържанието е защитено!