Skip to content

ПОЕЗИЯ 01

Три вариации на тема „Дъга“

(1)

-Какво е Дъгата?

-Нима не знаеш- дъгата е Красота,

но е нужна нагласа, за да я видиш такава- каквато е тя!

Ако липсва нагласа- остава само мъгла…

(2)

-Какво е Дъгата?

-Нима не знаеш? Дъгата е просто физично явление-

След дъжд във небето остава частично сферична вода.

Това, което виждаме е пречупената през нея разноспектрална светлина.

(3)

-Какво е Дъгата?

-Недей да ме питаш! Излишна е Тя!

На хората гадни, харесва се Тя!

Какво ли намират във нея та Тя

във песни и стихове, възпята е Тя…

 

Не ща да и казвам проклетото име-

Какво ли пък значи за мене „Дъга“?

Но щом аз го чуя усещам как трепва дълбоко във мойта душа,

Защото (защо ли?) не мога да Я оценя…

Не съм бил дефектен когато роден,

Дъга съм погледнал през първия ден…

 

Уви, веч умряло е чувството в мен,

което усетих в далечния ден.

Преди векове ли- не помня кога-

И аз съм се радвал на тази „Дъга“…

  1. 01.декември. 1994

 

Миг

Седя във центъра на пещерата

и в свода и гранитен аз се взирам.

Вода през скален процеп- път пробива

и монотонно капейки започва да отмерва

по мраморния под, еони време…

Дълбая времето със поглед

и в бъдещето аз надничам.

Природа- скулптор- сталагтити,

Варовик форма придоби там…

Самият аз съм равен веч на вечност!

И мога да си позволя

Стотици хиляди годишен миг

да отделя от Битието…

И построих си Свят- гранитен свят и свят от мрамор.

Природата дантели в Него ми изплете

И посади там Каменното цвете…

И всичко туй за кратък миг-

Стотици хиляди годишен миг от Битието…

 

 

Миг 2

Уплашен, свит съм в тъмен кът на пещерата

и в свода и гранитен аз се взирам

Вода през скален процеп- път пробива

и монотонно капейки започва да отмива

по мраморния под тоз кратък миг на лудост

на Живота във архива…

Дълбая времето със поглед

и бъдеща присъда аз съзирам-

Варовик форма придоби там

и обездвижен, във окови каменни- умирам…

Но, Не!- Самият аз, съм равен веч на Вечност!

И мога да си позволя

Стотици хиляди годишен миг от Битието…

И построих си свят- затвор гранитен и затвор от мрамор

И станах буца лед, а вътре изумруден пламък-

във Адски камък се превърнах.

И всичко туй, за кратък миг-

Стотици хиляди годишен миг от Битието…

25.април.1996

 

Без име

Лежа по гръб висящ сред тишината-

не мръдва въздуха дори.

Намирам се на тъмната полвина на Луната

и ще изчезна при зори.

Нуждая се отчаяно от тебе

и моля те- бъди със мен добра,

защото чувствам се самотен

И много скоро ще умра.

Когато слънцето изгрее,

когато дойде сутринта

и светлината ме докосне,

аз като лед ще се стопя.

Дали ще свърши всичко бързо?

И много ли ще ме боли?

Не вярвам някой да си спомни,

че съществувал съм преди…

Без име 2

Отново съм сложил сивите очила

и време за губене търся от никой.

Вървя сред тълпа, протягам ръка,

но всъщност желая покой в битието…

 

Отново съм сложил сивите очила

и бремето скука подхвърлям на някой.

Мълча сред мълчащи макар да крещя,

но външно нехая кат облак в небето…

За първи път сложих черните очила

и всичко на място си идва.

Гробове разкрити, дъха на пръстта-

Вещаят добрата поличба!

09-10. октомври. 1995

 

Скитникът

„-И само времето нетленно е във битието.“

Завърши разказа си той.

Прибра багажа си и стана.

Продължи по пътя свой.

Седя пред огъня до пътя

и гледам прашните следи

как в тъмнината се стопяват

като човешките съдби.

И мисля аз за думите съдбовни,

които старецът пред мен разкри

като отплата за това, че

храната си със него поделих:

 

„-Яйце във птиче се превръща

От майчината топлина

Пораства птичето- отлита.

В гнездото майката остава сам сама.

Красавици съм виждал аз неземни-

треперещи старици са сега.

И мъж от камък се превръща

във грохнала развалина.

И обичта поетите възпяват,

но знай, че времето и ней гаси

и само спомени остават

от миналите скъпи дни…

 

От изневярата усещаш болка,

но има лек и за това.

Обидата една остава-

в душата чувстваш празнота.

Омразата е силно чувство!

Тя може да гради и да руши!

Омразата след време си отива

И безразличие усещаш ти.

Мъдрец във бебе се превръща

когато дойде старостта.

Туй всичко смисъла си губи-

Почука ли на прага ти Смъртта…“

 

Жаравата сред пепелта припламва,

но дъжд започна да ръми.

Прибрах багажа си и станах-

Последвах прашните следи…

20.март.1996

 

За въпроси, коментари и препоръки може да се свържете с мен на e-mail: baltadzhiev@web.de

Няма гласували

Гласувайте

Публикувано в категорияпоезия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Съдържанието е защитено и е обект на авторски права!
error: Съдържанието е защитено!